Затворих очите си бавно

уморени от дългия ден.

Отпуснах си тялото жално,

жално от всеки проблем.

Погълна ме мракът полека,

шептеше ми тихо нощта

с нежен глас не от далеко

и с допир на любяща ръка

чертаеше бързо, чертаеше нежно

по платното на затворените, изморени очи.

Чертаеше спомени скъпи, блажени,

спомени за изминали дни.

Аз виждам ливадата така позлатена

от цъфнали безбройни цветя.

И небето, небето сякаш в кръв обагрено

от на залеза слънчев лъча.

Стоеше тя сред ливадата

като самодива сама.

Косата ù тъмна беше и дреха,

и на кожата нежена цвета.

Тъй ангелски бяла стоеше невинна

с гръб без да гледа назад

и чуваше стъпките мои към нея

по-близки как стават, горят.

Щом стигнах до нея аз пръсти прокарах

през тъмната ù коса.

Отметнах я бавно на нейното рамо

и на ухото прошепнах слова.

Словата,които душата мълвеше,

в копнежа за нея в нощта.

Словата, които душата крещеше за нея,

крещеше за нея във вечността.

Погледнах аз в очите ù,

погледна с копнеж мен и тя.

Прокарах ръка по снагата ù,

с дъха си облях ù врата.

И сляха се мигом сърцата ни,

сляха се с целувка една.

Пленнени бяха вече заедно телата ни,

пленнени в безкрая сега.

Застина и вятърът,застина полето,

застина дори и света.

Застина..., спря се и времето,

смирено пред любовта.

Блаженно олисан от спомени нежни,

спомени разкрити в нощта,

обля ме зората и тъй безсърдечно

отне ми мига с любовта.....