Спомен

Спомен

Помня, помня ги житата

и аления мак сред тях.

То беше знойно, знойно лято,

когато сините метличини цъфтят.

Тогава имаше един дядо,

който венче ми подари.

Погледна ме замислено и каза:

“Тез цветя са като твоите очи!”

И сложих си венчето на главата.

И сля се то със русите коси.

От житни класове кат' чисто злато.

От полските цветя на моите деди.

Шумяха старите комбайни,

обхванати от адска мараня.

И всеки бърза жито да събере.

Клас по клас да го прибере.

Аз тичах – босонога и безгрижна,

прегърнато от вятъра дете.

Не знаех, не разбирах нищо,

а в този ден на народа хляба се пече.

Колко пъти житото узря,

отдавна вече не броя.

И днеска искам да потичам.

Да се поровя във пръстта.

Пред мен са златните жита, със аления мак,

и цъфнали метличини край тях.

…………………………………

Очите на сина ми – същите са,

като цветята от онова венче...

но аз искам да съм босоногото дете...