Спомен

В стаята е само тя – рошава, с размазан грим,

отпива бавно всяка глътка, и се сеща за добрите дни и хората,

които нявга топлеха душата ѝ.

Отпива, бавно, и си спомня,

че онази любов беше стипчива като тази напитка,

но също като нея ѝ носеше наслада.

Отпива и устните ѝ се пропиват с вино

и стават аленочервени, точно като че страстно бяха целувани,

тези устни, които ничие червило не можеше да възвърне цвета на червена роза.

Алената напитка се разливаше по цялото ѝ тяло

и навяваше спомен за топла прегръдка.

Всяка следваща глътка я опияняваше все повече

и вече престана да мисли, престана да чувства,

точно както не мислеше в кого да се влюби.

Виновно ли е виното на една жена, че е слаба и я опива?

Ако намери това опиянение,

не би ли била поне за малко щастлива?