Спомен
В стаята е само тя – рошава, с размазан грим,
отпива бавно всяка глътка, и се сеща за добрите дни и хората,
които нявга топлеха душата ѝ.
Отпива, бавно, и си спомня,
че онази любов беше стипчива като тази напитка,
но също като нея ѝ носеше наслада.
Отпива и устните ѝ се пропиват с вино
и стават аленочервени, точно като че страстно бяха целувани,
тези устни, които ничие червило не можеше да възвърне цвета на червена роза.
Алената напитка се разливаше по цялото ѝ тяло
и навяваше спомен за топла прегръдка.
Всяка следваща глътка я опияняваше все повече
и вече престана да мисли, престана да чувства,
точно както не мислеше в кого да се влюби.
Виновно ли е виното на една жена, че е слаба и я опива?
Ако намери това опиянение,
не би ли била поне за малко щастлива?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Екатерина Николова Всички права запазени