Спомен за моя баща
СПОМЕН ЗА МОЯ БАЩА
... понеже ми пристига все насън, и няма как да бъде другояче,
баща ми ме повика снощи вън и каза: – Сине мой, брезата плаче! –
поседнахме в тревясалия двор, натъпках му тютюн – една лулица,
доде ни пяха птичките във хор, той ме погали с чвореста десница,
попита как я караш днес, момче, и тихичко донади: – Как е мама? –
е, как да е? – живеем на парче, и – уж, сме тук, а сякаш, че ни няма,
и – както всички хорица в света, особено – във белите държави,
залъгвам се, че идва пролетта, а пролетта – за всинца ни, се бави,
на тръгване баща ми се стиши – и сетне се изгуби нейде в здрача.
Така навярно нашите души – брезички бели, във съня ни плачат.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Валери Станков Todos los derechos reservados
