СПОМЕН ЗА ПЕТЯ ДУБАРОВА
СПОМЕН ЗА ПЕТЯ ДУБАРОВА
Към слънцето и чайките в небето,
зареял поглед някъде натам,
със много болка и тъга в сърцето,
разхождам се по булеварда сам.
И пак се връщам в оня ден печален,
и пак е мрачно времето навън,
и виждам аз кортежа погребален,
и все си мисля, че било е сън...
На улицата некролог прочетох,
изтръгна се от мен сподавен вик,
сълзи в очите ми се стекоха,
ударен сякаш от жесток камшик.
Изтръпнал цял от болка и потресен,
научих аз разтърсващата вест,
че нашта чудна млада поетеса
завинаги отишла си е днес...
Изгаряха ме думите жестоки –
прекършен бе един живот, тъй млад,
и лутах се, и бродех без посоки
из улиците в оня мъртъв град...
Аз виждах я във рокля снежнобяла,
с разпуснати коси и със цветя
закичена, тя сякаш бе заспала,
в очакване да дойде пролетта.
Лицето й бе нежно и спокойно,
ресниците потрепваха едва,
усмивката на устните и сякаш
ни шепнеше неказани слова.
Морето на колене пада цяло,
пред тебе, Петя, да се поклони,
единствено то сякаш е прозряло
и нашите, и чуждите вини.
И чайките с протяжен, тъжен крясък
прелитат над смълчаните вълни,
и слънцето – помръкнало, без блясък,
те гали със последни светлини.
И корабите – тъжни великани,
и лодките, с пречупени весла
стоят сега без свойте капитани,
безпомощни сред гъстата мъгла.
Виновниците, питам аз, къде са,
виновниците, в оня зимен ден,
във който наш`та млада поетеса
погубиха без жал във гроб студен.
Аз питам ви, но отговор не искам,
защото истината страшна знам –
уби я злобата и завистта ви змийска,
избухнали с отровния си плам!
О, треперете вие, занемейте
във този подъл, безсърдечен свят,
и да се оправдавате – не смейте!
Погубихте най-светлия талант!
В това е цялата мистерия –
един абсурден и безкраен фарс
от някаква чудовищна трагедия,
че подлеци живеят между нас.
Които могат подло да убият,
безсъвестно, с престъпна лекота
един талант, а после да се скрият
зад гузната си съвест и в “скръбта”.
Сега сме във моралното си право
да ви осъждаме ний всеки път,
когато вашето сърце кораво
талантите обрича все на смърт.
Как ненавиждам, ах, как ненавиждам
смъртта и оня злокобен час,
във който мъртва, Петя, аз те виждам,
как искам жива да те виждам аз.
Ти, Петя, си отиде, но с достойнство,
с изпълнен дълг и вдигната глава,
остави ни ти свойто безпокойство
и свойте нежни, искрени слова.
Превърнаха живота ти във драма,
а драмата – във болка и съдба,
от тях роди се твоята голяма,
достойна и безпримерна борба.
Борба със клюката и клеветата,
в която твоята звезда изгря,
борба за всичко свято на земята,
до края ти, в която изгоря.
Знам вече, Петя, ти не им се сърдиш
за намаленото ти поведение,
но времето, повярвай, ще ги съди,
и ще ги съди всяко поколение.
Тежи ми като воденичен камък
обидата и страшно ме гнети,
но твоят дух гори ме като пламък
и виждам твойте ангелски черти.
Бушува в мене огнена стихия,
не, аз не вярвам, че си мъртва ти,
дойдох на гроба, за да те открия
и пак при нас да се завърнеш ти.
.......................................................
Тече животът, времето не спира,
изминаха години оттогаз,
но мъката таи се в мен, извира
и все за теб си спомням често аз.
Останалото е мълчание,
и пустота, и мисъл за вина,
и светла радост, и страдание,
поезия и... страшна тишина...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Емил Манов Todos los derechos reservados
