Завърнах се след години при нея.

При голямата пълноводна река.

Стоя носталгично на кея

и скришом преглъщам сълза.

Вълните, чайки, корабно платно,

оная стръмна уличка с паважа.

Коминът с щъркеловото гнездо.

Чадърите по пясъка на плажа.

Всичко наоколо е както преди…

В рибарска лодка залязва денят.

Над шлепа задрямал луната струи,

снагата речна - в звезден брокат.

В безумна младост плувахме, река.

Водата ти ни беше до колене.

Пораснахме. Отминаха лета,

а дните ни с теб - отминало време.

От малко поточе до голяма река

любовта към морето те води.

Като теб, в морето от хора открих

любовта, без която не мога.

Знаеш ли, заприличах на теб.

Уж тиха, а понякога стихия голяма.

Нежна с песъчинките на брега,

и безпощадна към подводния камък.

От пясък кули все издигах…

щом рухваха ,започвах пак!

Течеш във вените ми. И съм жива,

щом вдъхна мириса ти на вода.

Ако носталгия във делничния хаос

споходи ме по теб и затъгувам,

отварям нотите на онзи валс, на Щраус

и с теб се сливам, мой син Дунав!