Спомни си, че си жив... и още ще живееш
В летните надежди, оплетени от тежките липи,
претръпваш ли, когато песен те спохожда,
когато душата шепне за малко повече мечти,
когато трънчето на роза пръста ти набожда...
... ти претръпваш ли от малко болка,
или помниш, че животът в теб живее и си жив.
Плачеш ли, когато сърцето в безмълвието не смогва
обич да даде, че деня ти става сив...
А молиш ли се тихичко на Бога?
Или твърде строго започнал си да съдиш,
когато устните шепнат, че не можеш,
задето надеждата от себе си те пъди...
Нагарча ли ти понякога оная тишина,
която за грешките шепти...
И когато вечер сам, в свойта самота,
умората в клепките тежи...
А знаеш ли, че трудно е да бягаш,
когато не искаш да се скриеш,
защото твърде много обич в тебе слагаш,
а спомена трудно можеш да изтриеш...
И търсил ли си в чуждите сърца,
оная, твойта, бялата надежда,
дето скрила се е в непознатите лица,
когато към земята погледът се свежда...
... а виждал ли с някога очи,
дето за малко нежност да те молят.
Спирал ли си своите, в нечии чужди самоти,
когато тайно налегне те умората?
Спомни си, в ония тъжни нощи,
че ласките винаги, като птици, са самотни.
Моли се, тихичко още... и още,
по света има толкоз сърца, като тебе, сиротни...
И когато чуеш сутринта изгревът да пее,
и когато лицето ти погалят нечии ръце,
тогава спомни си, че си жив и още ще живееш,
защото обич дал си на нечие сърце...
претръпваш ли, когато песен те спохожда,
когато душата шепне за малко повече мечти,
когато трънчето на роза пръста ти набожда...
... ти претръпваш ли от малко болка,
или помниш, че животът в теб живее и си жив.
Плачеш ли, когато сърцето в безмълвието не смогва
обич да даде, че деня ти става сив...
А молиш ли се тихичко на Бога?
Или твърде строго започнал си да съдиш,
когато устните шепнат, че не можеш,
задето надеждата от себе си те пъди...
Нагарча ли ти понякога оная тишина,
която за грешките шепти...
И когато вечер сам, в свойта самота,
умората в клепките тежи...
А знаеш ли, че трудно е да бягаш,
когато не искаш да се скриеш,
защото твърде много обич в тебе слагаш,
а спомена трудно можеш да изтриеш...
И търсил ли си в чуждите сърца,
оная, твойта, бялата надежда,
дето скрила се е в непознатите лица,
когато към земята погледът се свежда...
... а виждал ли с някога очи,
дето за малко нежност да те молят.
Спирал ли си своите, в нечии чужди самоти,
когато тайно налегне те умората?
Спомни си, в ония тъжни нощи,
че ласките винаги, като птици, са самотни.
Моли се, тихичко още... и още,
по света има толкоз сърца, като тебе, сиротни...
И когато чуеш сутринта изгревът да пее,
и когато лицето ти погалят нечии ръце,
тогава спомни си, че си жив и още ще живееш,
защото обич дал си на нечие сърце...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
