Сам бродих в много дни студени,
надиплен смог отнемаше ми взора,
отлитаха ми дните – неброени ,
пропадах сред гъмжилото от хора…
През вечерите черни и бездънни
стоически оставах все на пост,
потапях се във спомени безсънни,
а вятърът – едничък, бе ми гост!
Нощта, нагиздена с мастилна фуста,
едничка бе ми….истинска любима
дохождаше тя в стаята ми пуста,
изпълваше ме с радост несравнима!
Звезди за кратко бяха ми…светила,
щурците – малки, мои цигулари,
от ласките среднощни черпех сила,
за миг забравил …мъките си стари!
Но ето че в стъклото… просветлява,
нощта – Любима тихо се изнизва,
сънят ми чуден кротко избледнява
и болката... отново ме пронизва!
01.09.2016 г.
© Владислав Недялков Todos los derechos reservados