На самотна улица,накрай света

имало стаичка- 3 метра на 2,

с телевизор, печка, прозорец, бюро

и диван, който нощем става легло.

И в преспите, в леда, в белия сняг,

бързи плахи стъпки от среднощния бяг

отекват в стените, в тавана и в пода-

явно, че някой в двора пак броди.

И през изпотените тънки стъкла,

през ефирно перде от сняг и мъгла

се виждаше смътно един силует-

прозрачен, топящ се и мъничко блед.

И силуета в този тайнствен час

заговори тихо със загадъчен глас:

“Хайде, отворете, че умрях от студ!”,

в тишината нощна той внасяше смут.

Жално изскърца метална стара врата,

шумът прониза хладнокръвно нощта,

и в миг замириса на боя и лак-

за кой път се повтаря историята пак.

Камера, флакони- вси4ко е готово,

Поредната акция започва отново,

Express-a, Tarke, Noble и Lun –

Пак се събира целия катун.

И оградите, вагоните, новото метро,

Притихнали в мрака, в люлинско депо,

Ще погълнат боята с цялата и цветна мощ

И ще пазят тайната на тази страшна нощ.

С късно такси в офиса се връщат,

Всичко е свършило, но дали са същите

Героите нощни с мания необясняима,

За които няма пречка непреодолима.

На малка улица накрай света

В малка стая с плъзгаща врата

4 видения мислят да спят,

Но не „Лека нощ”, а „До следващия път!”...