На самотна улица,накрай света
имало стаичка- 3 метра на 2,
с телевизор, печка, прозорец, бюро
и диван, който нощем става легло.
И в преспите, в леда, в белия сняг,
бързи плахи стъпки от среднощния бяг
отекват в стените, в тавана и в пода-
явно, че някой в двора пак броди.
И през изпотените тънки стъкла,
през ефирно перде от сняг и мъгла
се виждаше смътно един силует-
прозрачен, топящ се и мъничко блед.
И силуета в този тайнствен час
заговори тихо със загадъчен глас:
“Хайде, отворете, че умрях от студ!”,
в тишината нощна той внасяше смут.
Жално изскърца метална стара врата,
шумът прониза хладнокръвно нощта,
и в миг замириса на боя и лак-
за кой път се повтаря историята пак.
Камера, флакони- вси4ко е готово,
Поредната акция започва отново,
Express-a, Tarke, Noble и Lun –
Пак се събира целия катун.
И оградите, вагоните, новото метро,
Притихнали в мрака, в люлинско депо,
Ще погълнат боята с цялата и цветна мощ
И ще пазят тайната на тази страшна нощ.
С късно такси в офиса се връщат,
Всичко е свършило, но дали са същите
Героите нощни с мания необясняима,
За които няма пречка непреодолима.
На малка улица накрай света
В малка стая с плъзгаща врата
4 видения мислят да спят,
Но не „Лека нощ”, а „До следващия път!”...
© Франческа Салиери All rights reserved.