Вървях ли през тези години
по пътя си дълъг към мен?
И тичах, и бързах... и мина
животът ми в бяг устремен.

Реших да забавя нарочно
стъпките. Ходът ми спря.
Тогава, не щеш ли, започнах
със смисъл напред да вървя.

Срещнах се няколко пъти
с три ценни човека и чух:
,,Какво ли се случва в ума ти?
Защо е на прах и на пух?“

Това беше възрастна дама,
погледна ме опитно с жал:
,,Почивка в главата ти няма,
кой този хаос е създал?“

Послушах я, тъй ми се стори,
че мъдрост в очи се четеше,
В главата простор се отвори.
Добре ми е. Тя права беше.

Сетне ме срещна момиче,
девойка по-нежна от цвете:
,,Хей, стига вече си тичала,
легни на живота в ръцете!

Огледай се в люляци диви,
блажено там някога спеше.
Виж се от тях по-красива!“
Харесах се. Тя права беше.

Накрая се срещнах с дете,
от тези - чистите, искрени.
,,Искрите, къде ли са те?“
Попита ме то за очите ми.

,,Небето в най-звездните нощи,
забрави ли там как летеше?
А вятърът помни те още... “
Понесе ме. То право беше.

Чудно как тези три същества
все търсят духа ми и тялото.
Как ли се случи всичко това?
Била съм сама в огледалото.

* * *

Още се търся, но зная къде,
откривам се често на части,
срещнах жена, момиче, дете,
срещнах и себе си. Здрасти!