Дали момчето още е у мене
или отдавна вече възмъжа?!
Посрещат ме сънливи безистени
с олющени фасади от лъжа…
Излитат бързо мътните кълбета
от уличните тъжни плафониери
и в свойта безнадеждност и несрета
отново искам тебе да намеря.
Подпирам се в изстиналия гипс
под мраморна, студена балюстрада,
в палтенце от изтъркан, черен рипс
с луната натежала пак да страдам.
Захвърлен сред закътаните двори,
открих забравен, прашен монолит
и топло със очите ми говори
изсечено момиче от гранит.
До кофите с боклук и мръсотия
самотна и низвергната стои,
със своята невиждана магия
сърцето ú омайно ме плени!
Аз искам да съм тоз ваятел ням
докоснал я с ръцете талантливи
и цялата любов да ú отдам
сред дните ми навъсени и сиви!
В един незнаен и съдбовен час
изчезна от невзрачния ми бит.
С прискърбие самотен диря аз
момичето от белия гранит.
29.10.2018 г.
© Владислав Недялков Todos los derechos reservados