Стени

Упрекваш ме, че исках да те видя

на колене пред мене, как се молиш...

Грешиш.

Най-малко аз от теб съм искал да се молиш.

Най-малко аз на колене съм искал да те видя.

Но стига, до тук да спра със тоз брътвеж,

и истиината нека се опитам да разкрия.

Заради това ти погледни,

виж, тази стая с тези две стени.

Ний същи като тях сме с теб.

Вървят те двете заедно със нас,

вървим и ние с тях,

от ляво ти, от дясно аз.

Вървим, но в два различни пътя,

уж близко сме един до друг,

докосва ме ръката ти почти,

но моят път към теб не води,

а твоят далеч в незримото се губи.

Защо?

Пътищата ни, уви,

са като онези две стени.

Един на друг са успоредни те,

безкрайността не ще ги събере.

Но вярвах аз.

И мойта вяра в тебе исках да открия,

че двама ли сме,

на пречките в очите ще се смеем

и успоредните пътеки свои

напук на всякакви закони

в една-единствена ще слеем.

Аз вярвах, но първо трябва да усетиш

как болката гърдите ти гори.

Да чувстваш, как сърцето ти кърви.

И всеки вик неосъзнат,

да чуваш  в душата празна как ехти.

А после... бледни, устните  да сгреем

и целите един във друг да се прелеем,

без страх за своите души,

защото с теб ще бъдем истински добри.

Това бе вчера. Не плачи.

За мен и мойта вяра. Забрави!