Стени
Стени
Упрекваш ме, че исках да те видя
на колене пред мене, как се молиш...
Грешиш.
Най-малко аз от теб съм искал да се молиш.
Най-малко аз на колене съм искал да те видя.
Но стига, до тук да спра със тоз брътвеж,
и истиината нека се опитам да разкрия.
Заради това ти погледни,
виж, тази стая с тези две стени.
Ний същи като тях сме с теб.
Вървят те двете заедно със нас,
вървим и ние с тях,
от ляво ти, от дясно аз.
Вървим, но в два различни пътя,
уж близко сме един до друг,
докосва ме ръката ти почти,
но моят път към теб не води,
а твоят далеч в незримото се губи.
Защо?
Пътищата ни, уви,
са като онези две стени.
Един на друг са успоредни те,
безкрайността не ще ги събере.
Но вярвах аз.
И мойта вяра в тебе исках да открия,
че двама ли сме,
на пречките в очите ще се смеем
и успоредните пътеки свои
напук на всякакви закони
в една-единствена ще слеем.
Аз вярвах, но първо трябва да усетиш
как болката гърдите ти гори.
Да чувстваш, как сърцето ти кърви.
И всеки вик неосъзнат,
да чуваш в душата празна как ехти.
А после... бледни, устните да сгреем
и целите един във друг да се прелеем,
без страх за своите души,
защото с теб ще бъдем истински добри.
Това бе вчера. Не плачи.
За мен и мойта вяра. Забрави!
© Мирослав All rights reserved.
