Стихотворение

Вечер, когато раненият ден, за сбогом целувайки последния лъч светлина,

се претъркаля за сив хоризонт, потъвайки в бушуваща мъртва река

и невярната нощ се разлива, простирайки вред своя грях

и с костеливи ръце пак обвива трупа на приятеля Страх,

когато Луната-изменница, предателка, стара издайница

подава своя восъчен лик да се взре във Земята, покойната,

напускайки тялото-гробница, сред синьо-бял сноп светлина,

явява се сянка-самотница, била преди време душа.

Нощем, докато животът, суетният,

почива от своя трескав ден уморен,

от минути забързани, кръговрати нестихващи,

рухва от неизбежния край покорен,

тя се скита сред дръзки мечти и небивали сънища,

оковите счупила, непокорна лети

през света като вихрушка нестихваща.

Тя живее измислен живот без сълзи.

Но когато вятър-вестител разлюлее безмилостно клоните

и подемат те своята песен, сиротната,

и започнат стрелките свойта безумна гонитба със времето,

верни на своята участ, бездомната,

когато самотният изгрев разстила лъчите си

над пречистения от нощта простор,

уморена, жадна за още и трескава,

тя се връща във плътта-затвор.

И пак очите, мраморно-студените,

се взират сляпо във безцветна пъстрота,

а душата, смъртно ранената,

отново посреща деня.