Стихотворение
Вечер, когато раненият ден, за сбогом целувайки последния лъч светлина,
се претъркаля за сив хоризонт, потъвайки в бушуваща мъртва река
и невярната нощ се разлива, простирайки вред своя грях
и с костеливи ръце пак обвива трупа на приятеля Страх,
когато Луната-изменница, предателка, стара издайница
подава своя восъчен лик да се взре във Земята, покойната,
напускайки тялото-гробница, сред синьо-бял сноп светлина,
явява се сянка-самотница, била преди време душа.
Нощем, докато животът, суетният,
почива от своя трескав ден уморен,
от минути забързани, кръговрати нестихващи,
рухва от неизбежния край покорен,
тя се скита сред дръзки мечти и небивали сънища,
оковите счупила, непокорна лети
през света като вихрушка нестихваща.
Тя живее измислен живот без сълзи.
Но когато вятър-вестител разлюлее безмилостно клоните
и подемат те своята песен, сиротната,
и започнат стрелките свойта безумна гонитба със времето,
верни на своята участ, бездомната,
когато самотният изгрев разстила лъчите си
над пречистения от нощта простор,
уморена, жадна за още и трескава,
тя се връща във плътта-затвор.
И пак очите, мраморно-студените,
се взират сляпо във безцветна пъстрота,
а душата, смъртно ранената,
отново посреща деня.
© Таня Todos los derechos reservados