Стихотворение
Вечер, когато раненият ден, за сбогом целувайки последния лъч светлина,
се претъркаля за сив хоризонт, потъвайки в бушуваща мъртва река
и невярната нощ се разлива, простирайки вред своя грях
и с костеливи ръце пак обвива трупа на приятеля Страх,
когато Луната-изменница, предателка, стара издайница
подава своя восъчен лик да се взре във Земята, покойната,
напускайки тялото-гробница, сред синьо-бял сноп светлина,
явява се сянка-самотница, била преди време душа.
Нощем, докато животът, суетният,
почива от своя трескав ден уморен,
от минути забързани, кръговрати нестихващи, ...