Живяла преди хиляди лета
във замък, построен от чисто злато,
една принцеса мила и добра.
Щастлива тя била, ала когато
кралицата се тежко разболя
и скоро след това света напусна,
девойката посърна от тъга.
Дворецът се превърна в място пусто.
Но минаха година или две…
Баща и́ – кралят – мащеха доведе.
Тя беше сякаш с ледено сърце.
Сирачето с презрение погледна.
„Ах, твърде… твърде хубава е, да!
И в кралството безмерно я обичат!” 
видя със ужас мащехата зла,
че трона на принцесата предричат.
И ето, че в един премръзнал ден,
щом кралят бе заминал надалече,
кралицата, със поглед тъй студен,
отиде при девойката и рече:
„Ще бъдеш моя пленница, помни!
Та няма цял живот да ми се пречкаш!
Ще скрия хубостта ти вдън гори,
където няма ни една пътечка!”
Щом чу тез думи, милото дете
побягна с всички сили от палата.
Но ледена шейна със сто коне
подгони я стремглаво през гората.
Принцесата се луташе без път,
захвърлила пантофките си даже.
„Молбите ми не могат да я спрат!
Къде си, татко мой, да ти разкажа…”
И ето че вълшебната гора
с човешки глас и́ нежно проговори:
„Не се страхувай! С мащехата зла
все някак с тебе ний ще се преборим!
Тя, совата, на бухала сестра,
надникнала бе в стаята и́ черна,
и знаеш ли тогава що разбра –
кралицата е страшно суеверна!
Остава да помислим как сега
в уплашена сърна да я превърнем,
та кротко да се скрие под снега.
Пък после… твоят татко ще се върне!”
Но ето че шейната приближи.
Принцесата се скри зад храст разлистен.
Какво ли там сред клоните ръмжи?
Виж, черно коте свило се наблизо!
Девойката го взе и само миг
преди да я застигне злата участ,
го пусна пред шейната. Чу се вик.
Кралицата юздите им изпусна.
„О, пътя ми пресече котка черна!
Ах, тази напаст! Откъде се взе!”
изпъшка мащехата суеверна
и бясна по далечен път пое.
Отдъхна си красивата принцеса.
Но не след дълго тежката шейна
проби отново листната завеса.
„Спаси ме, о, вълшебнице-гора! –
простена измореното сираче –
Какво да сторя аз, кажи сега!”
Гората бяла, вместо да заплаче,
на малкото момиче зашептя:
„Не бой се! Иде моята сестра –
а тя е вдъхновение безкрайно!
О, Музика, ела сега! Ела!
Изпей ни суеверията-тайни!”
И Музика във песен се изля
от гърлото на близкото поточе.
Превърна се в мелодия-стрела
и към гръдта моминска се насочи.
Принцесата се стресна, но видя
как майчиното медальонче златно
на синята и́ рокля заблестя
и мигом се обърна наобратно.
А там бе скрито не какво да е,
а малко сърцевидно огледало.
То пръсна се на хиляди парчета,
от ромон на поточето запяло.
И мащехата мигом се покри
уплашено със свойта пелерина,
Извика тя: „Ей, впряг, веднага спри!
От тук не можем ние да преминем!
Проклето да си, счупено стъкло!
Нещастна зарад теб не ща да бъда!
Ще минем там – зад ей това дърво!
Ах, как успя тя пак да ме пропъди!”
Отдъхна си принцесата отново.
Но скоро чу копитата им пак –  
конете и кралицата отровна
тъй бързо идат. Леденият страх
отново сърчицето и́ прониза.
„Спаси ме, о, вълшебнице-гора!
Страхувам се! А тя е толкоз близо!”
„Не бой се! Тук е моята сестра –
Поезия нарича се и знае –
прошепна посребрялата гора –
безкрайно много приказки и тайни!”
Поезия, дочула този зов,
принцесата със думички обгърна:
„Гласът на безрезервната любов
кралицата във камък ще превърне!” –
и́ каза и в поема се разля.
Прошепна тя на краля що се случва,
а той едва научил, полетя
на своя ат през бързащия ручей.
Принцесата премръзнала видя
в мига, преди кралицата ужасна
да я отмъкне в своята шейна.
Безстрашен пред огромната опасност,
прегърна кралят своето дете,
покри го с любовта си тъй безмерна
и в миг се пръсна черното сърце
на мащехата зла и суеверна!
Качиха се на силния жребец
бащата и детето му безценно.
Препуснаха през снежното поле
и ето че горичката вълшебна
разцъфна, призовала пролетта
и двете си сестри – прекрасни феи.
Поезията с Музика запя
на щастието чудните рефрени…