Вие се без да го иска… Пътят…

Залезът го догонва всеки ден…

Озарява, осветява го… Скрит е…

Гледам ли, гледам го. В плен…

Скоро Слънцето ще си замине…

Ще посърне денят. В тъмното…

Изскачат те… Спомени минали.

Кръстословица сама. Нерешена.

Щракат чужди пръсти в лицето…

От радиото пращи стара песен…

"Ръцете горе, дай ми сърцето си".

Сякаш денят е някак… По-лесен.

Почти се е покрила светлината…

Луната не е цяла, сякаш счупена.

Твърде е голяма тя. Пукнатината.

Да бъде залепена. Или срутена…

Крепят я само звезди последни…

Останали там преди да е утрото…

Сякаш всичко вече е подредено.

Но ще почакам. Пак да е сутрин…