С  букет от двайсет бели рози

пристъпваш бавно ти към мен.

Всички  се  споглеждат  “Кой  е  този?”

Дойде ти в моя сватбен ден.

Сега  признаваш си, че ме обичаш,

сълзи проливаш ти пред мен.

Стига! Късно е да ми се вричаш!

Не  гледай тъжен, поразен!

Аз обичах те до лудост,

а ти, едва сега го осъзна.

Дори прекърших мойта гордост

и  изпразних сърдечната хазна!

Остана пусто, празно то,

така боли да си самотен,

да съхнеш бавно как листо,

между хората да си сиротен.

Сега, когато събудих се отново

и намерих кой да ме обича.

Сега, когато всичко е готово,

изплашен ти към мене се затича.

Върви си! Недей да се завръщаш!

В сърцето ми за тебе място няма!

Върви си, че в бреме се превръщаш!

Любовта уби я твоята измама.

Не те обичам! Чуваш ли, човече?

Любовта в ненавист се превърна.

Веднъж ти пътят ми пресече

и животът ми се преобърна!

Сега, когато щастлива съм отново,

обичана от бъдещия ми съпруг,

върви си, ти, на живота ми отрово!

В сърцето ми няма място за друг!

Днес е моят сватбен ден,

аз съм облечена във бяло.

Така щастлив е той за мен,

че обичана съм, тъй изцяло!