На Andre Rieu

Мълчание и тръпка, и Андре…
Със нежни струни гони ми тъгата.
С цигулката във двете му ръце
разпалва той огньове във сърцата.

Пренася ме далече от света
във кътче, дето нежността ме гали.
Не спи разнежена, не спи нощта -
мелодията нежна, а пък пари.

Забравям, че съм в стаята сама.
Едно сърце го търся в тъмнината.
Оркестърът замлъква, не и тя,
цигулката му свири във душата.

Свири  Андре! Ще слушам до зори,
дори да се вълнувам и въздишам.
От тези чудни струни в мен гори
той огънят негаснещ – с него дишам!