Защо децата се гневят и чезнат благите обноски?
Защо сърцата ни крещят и всеки внася тежки вноски
за ток, вода и телефон, за сън дори и куп надежди?
Животът днес е син балон и коте с малка топка прежда.
Изглежда, всеки е това, което сам си пожелае –
дете, разровило пръстта, или жена до мъж потаен;
човек, отдаден на плътта, и друг, зареял се в идея,
че има смисъл в любовта, която тиха в нас живее.
Не съм ли писал вече аз подобни рими – бели птици,
в които пея за Бургас, за вас, за нас, за градски жици?
Когато пиша, аз летя, но тежка болка ме наляга,
защото идва самота, която гърлото ми стяга.
Самин живея в мисълта и самота ме задушава.
Извечно любя любовта, но често тя ме подминава,
защото гледах я с очи на роб към грубата царица.
Сега, когато не боли, разбирам... Тя била е жрица...
© Димитър Драганов Todos los derechos reservados