Объркан съм, както на двайсет,
тъй не можах, не успях, не разбрах,
как животът край мен се приплъзна,
как годините сякаш проспах.
Уплашен събудих се, мокър,
в съня си чудовище, грозно съзрях,
зловещо, във грохот и трясък,
фучеше, пищеше, ревеше,
сякаш да къса гръкляни със крясък,
и с мрачни премени, с човешки лица и зъби от огън,
пълчища пълзящи учудени,
че някой ги гледа, отнякъде тайно,
през съня си, надзърнал във ада,
че този е дръзнал нахално, потайно,
да пали на злото във пазвата клада.
Видях ги! Разбрах, че туй ще е краят!
На всеки, на всичко, на цялото зло!
Преглътнах едвам, а къде ще е раят,
щом адът е синьо красиво кълбо?
В млечния път, наникъде, в бездна?
Не една, а хиляди, хиляди бездни..
И купища дракони, демони с човешки лица,
озъбен, сред тях седи сам... сатана.
Но ангели, отвсякъде, вкупом прииждат,
за битка последна Михаил е готов.
Лицата им бляскави, злото не виждат,
настъпват напред въоръжени с любов.
Нарамили копия , за боя излизат,
на мъченици в кръвта закалените копия.
На Исая, на Павел на Петър в кръвта,
на тези титани, исполини, смелчаци,
знам че е слаба плътта,
но Духът от страхливите прави юнаци.
Дано и от мен, недостойният, нещо направи,
повярвах, намразих се, но дали поне малко успях,
застанал сам, сред черна вселена,
да дам аз на Бога своя, целия грях...
© Лебовски Todos los derechos reservados