Сън

21 mar 2024, 20:40

Poesía

309 1 0

Над мен Звезди-светулки,
под мене – Небеса.
Луната се показва
с разрошена коса.

Прилича на секира,
която всеки миг –
Земята ампутира
с един предсмъртен вик.

Небето се обръща
и пада като мрак,
а болката се връща
стократно сякаш пак.

Събуждам се и хващам
със двете си ръце –
една секира остра
над своето лице.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.