съвместен проект с аквимсу (akvimsu)

Сърца от лед

Като празно платно са дните напред

и вместо четка, скалпел държим.

В сърцата се врязва, а те са сякаш  са лед,

няма път начертан, щом не кървим.

Като таванска стая е душата в мен,

отдавна прашна и празна стои.

Търкаля се спомен, някой радостен ден,

но за „утре“ всичко тежко мълчи.

Като в сандък грижливо пазен

е и това чувство, дето отдавна боли,

ех, да беше някой по-рано ми казал

да го разбия, изхвърля... на части дори.

Да  бе казал някой още преди,

че спомените са подъл враг.

Или поне ключа да бе открил,

Душата да не виждаше прах.

Тъгуваше по миналото,

претърпяла бе големия си крах,

тя, горката, душата моя

от живота беше я страх!

Колко слаба и глупава бе тогава...

Да живее в минало, което трупаше,

дори сърцето вече не я слушаше,

скалпелът и по нея рисуваше....

(танцуваше)

Надписи слагаше, дълбаеше

години, дни, часове.

Болките  наново отваряше,

притаени сякаш там от векове.

Като празно пано дните остават напред,

с тишина призрачно зловеща,

Четката отдавна скалпел я замества,

а пътя със кръв ще градим.

Но така е. Няма път начертан.

И спомените също не са пътя.

Те отдавна са затворени в сандъка

на окованите сърца от лед...