Луна

Нахалната луна ми се кокори,

намига ми отново на инат.

Наднича през прокъсаните щори,

и хапе уморения ми свят.

Махни се, непотребна кукумявко!

Не виждаш ли, че пиша светъл стих?

За тебе всичко туй е непонятно,

за мен е ритъм, от по-разбъркан щрих.

Тук мислите ми плуват в океани,

които мият тъмни брегове.

Там, някъде, на пристана отчаян,

самотник си плете въже.

Не се навирай, бягай от листата,

отлитай чак зад облаците там!

Започвам аз да пиша за душата,

или за онеправдания ми плам.

Маркирай полет или ми пригласяй,

а после се от мене отдръпни.

Виж тази рима, често неразбрана,

понякога ме тласка към сълзи.

Понякога ме води до куплети,

а друг път ме понася във мечти.

По-често, май ми подарява нещо,

а друг път  в тъмното мълчи.

Хвани си алената пелерина дълга,
вземи си факел  или от мен куплет.
Понякога е лесно да оставиш
самотник щедър, но и сърцат поет.