Нахалната луна ми се кокори,
намига ми отново на инат,
наднича от прокъсаните щори
и хапе уморения ми свят.

Махни се, непотребна кукумявко!
Не виждаш ли, че пиша светъл стих?
За тебе всичко туй е непонятно,
за мен е ритъм от по-разбъркан щтрих.

Тук мислите ми плуват в океани,
които мият тъмни брегове.
Там някъде, на пристана отчаян,
самотник си плете въже.

Не се навирай, бягай от листата,
отлитай чак зад облаците там!
Започвам аз да пиша за душата
или за онеправданият ми плам.

Маркирай полет или ми пригласяй,
а после се от мене отдръпни.
Виж тази рима, често не разбрана,
понякога ме тласка към сълзи.

Понякога ме води до куплети,
а друг път ме понася във мечти.
По-често май ми подарява нещо,
или самотно в тъмното мълчи.

Хвани си алената пелерина дълга,
вземи си факел или от мен куплет.
Понякога е лесно да оставиш,
самотник ведър, но пък сърцат поет.