Сън, чийто сюжет е скучно
да знаеш и контролираш
и е нужна изненада,
сънят на самата Вселена.
Това е животът,
но вече сме се откъснали,
живеем в интелектуална невроза...
виждам тъмнината скрита
в сенките на хората
и идва ми да изкрещя:
Не идваме “на тоя свят”,
идваме от него!
Тъканта на света
са промеждутаците и празнотата,
какво правиш зависи от това къде,
красота на музиката зависи
от красотата на паузата,
чуйте ме, граници няма!
Танцуваме заради самия танц,
композираме заради самата музика,
океанът е вълни,
животът е хора,
ние сме живот!
Излъгали сме се,
че щом възприемаме
частица по частица
и парче по парче,
то Вселената е една знаменита галерия,
невероятна колекция от отделни късчета,
от страдание тук и радост там,
изгубили сме сензитивността
за целостта на света.
Диамагнетични взаимовръзки
между човек и персона,
дихотомията увековечава халюцинацията,
че сме две души в едно тяло -
рационален и добър
или животното-безчестник.
Изконният атом е Вселената,
атомът на човекът е Вселената,
не сме или добри, или безчестни,
не идваме разделени на части,
идваме като едно със света,
разделени сме само по имена,
имена хранещи егото,
което реже клона, на който седи
и всячески се притеснява да не падне.
Кога човек е казал:
“Ето, пристигнах!”
Винаги искаме още,
егото ни пречи да живеем в момента,
единственото “Аз” е неспиращият,
вечен процес, вечната промяна,
щом сме част от нея значи
не сме фалшиви -
хармонията не е утопия,
както смятаха много преди нас!
Но всичко изглежда фалшиво, ще кажеш,
та кое не е халюцинация?
Дъгата, ще ти отговоря.
За дъга е нужно слънце, вода
и човек, за да я гледа,
дъгата не е!
Да, и аз гледам нагоре
и усещам, че съм малък,
но и знам, че съм направен
от същата материя,
знам че съм голям,
защото съм част от дъгата.
И заради тази интелектуална пагуба,
изродила псевдосериозността
и моралното лицемерие,
добродетелите се оказаха
по-разрушителни от пороците
и изглежда ще се окаже,
че символистите бяха прави -
решението е себесъзерцание.
Но за едно не бяха прави -
колкото повече се сближава със себе си,
толкова повече добрата душа разкрива
своята неразделна сянка,
и колкото повече отрича сянката си,
толкова повече се превръща в нея.
Това е човешкото его,
както сянка, така и светлина,
егото е точно това,
което се прави, че не е,
грижи се за него
и ще се грижиш за мизерията си,
но не се отървавай от него,
приеми го, прегърни го
и ще се изпари.
Приеми егото и осъзнай -
ти си както листото,
така и вятърът, който го носи,
тялото ти не е труп,
земята те държи изправен,
планините те двигат, когато ги изкачваш,
въздухът се диша сам през дробовете,
не гледаш и не слушаш,
светлината и звука сами идват при теб,
очите виждат и ушите чуват,
както вятърът духа и водата тече,
времето те носи по течението,
но не изтича извън границите на настоящето,
колкото повече си отива,
толкова повече остава
и вече няма нужда да го бориш
или да го убиваш,
вече си свободен.
Без другите няма Аз,
без другаде няма тук,
Аз съм другите,
тук е там,
както вътре, така и вън,
както горе, така и долу,
черното се нуждае от бяло,
смъртта интегрира фокуса с фона,
придава контекст на текста.
В корените си всичко е
магическа илюзия,
приказна игра,
сън за себепознание,
а ти си Вселената оглеждаща се в себе си
от милярди гледни точки, точки,
които идват и си отиват,
така че гледката да е винаги нова.
Не питаш за полза,
нито за смисъл,
танцът се танцува
заради самия танц.
Това е то
и аз съм него,
и ти си той,
а той е него,
както и онова
и той е той,
а и тя е
и то е това.
© Филип Филипов Todos los derechos reservados
и човек, за да я гледа...Поздрави Филип!