Табу над истината

Сън, чийто сюжет е скучно 

да знаеш и контролираш 

и е нужна изненада, 

сънят на самата Вселена.

 

Това е животът, 

но вече сме се откъснали,

живеем в интелектуална невроза...

виждам тъмнината скрита 

в сенките на хората 

и идва ми да изкрещя: 

Не идваме “на тоя свят”,

идваме от него!

 

Тъканта на света

са промеждутаците и празнотата, 

какво правиш зависи от това къде, 

красота на музиката зависи 

от красотата на паузата, 

чуйте ме, граници няма! 

 

Танцуваме заради самия танц,

композираме заради самата музика,

океанът е вълни, 

животът е хора, 

ние сме живот!

 

Излъгали сме се, 

че щом възприемаме

частица по частица

и парче по парче, 

то Вселената е една знаменита галерия,

невероятна колекция от отделни късчета, 

от страдание тук и радост там,

изгубили сме сензитивността

за целостта на света. 

 

Диамагнетични взаимовръзки

между човек и персона,

дихотомията увековечава халюцинацията, 

че сме две души в едно тяло -

рационален и добър

или животното-безчестник.

 

Изконният атом е Вселената,

атомът на човекът е Вселената,

не сме или добри, или безчестни, 

не идваме разделени на части,

идваме като едно със света,

разделени сме само по имена, 

имена хранещи егото,

което реже клона, на който седи

и всячески се притеснява да не падне. 

 

Кога човек е казал: 

“Ето, пристигнах!”

Винаги искаме още, 

егото ни пречи да живеем в момента,

единственото “Аз” е неспиращият,

вечен процес, вечната промяна, 

щом сме част от нея значи 

не сме фалшиви - 

хармонията не е утопия, 

както смятаха много преди нас!

 

Но всичко изглежда фалшиво, ще кажеш,

та кое не е халюцинация? 

Дъгата, ще ти отговоря.

За дъга е нужно слънце, вода 

и човек, за да я гледа, 

дъгата не е!

 

Да, и аз гледам нагоре 

и усещам, че съм малък, 

но и знам, че съм направен 

от същата материя, 

знам че съм голям,

защото съм част от дъгата. 

 

И заради тази интелектуална пагуба,

изродила псевдосериозността

и моралното лицемерие,

добродетелите се оказаха 

по-разрушителни от пороците

и изглежда ще се окаже, 

че символистите бяха прави -

решението е себесъзерцание.

 

Но за едно не бяха прави -

колкото повече се сближава със себе си,

толкова повече добрата душа разкрива 

своята неразделна сянка, 

и колкото повече отрича сянката си,

толкова повече се превръща в нея. 

 

Това е човешкото его,

както сянка, така и светлина, 

егото е точно това, 

което се прави, че не е, 

грижи се за него

и ще се грижиш за мизерията си,

но не се отървавай от него,

приеми го, прегърни го 

и ще се изпари. 

 

Приеми егото и осъзнай -

ти си както листото, 

така и вятърът, който го носи,

тялото ти не е труп, 

земята те държи изправен,

планините те двигат, когато ги изкачваш, 

въздухът се диша сам през дробовете,

не гледаш и не слушаш, 

светлината и звука сами идват при теб,

очите виждат и ушите чуват,

както вятърът духа и водата тече,

времето те носи по течението, 

но не изтича извън границите на настоящето, 

колкото повече си отива, 

толкова повече остава 

и вече няма нужда да го бориш

или да го убиваш,

вече си свободен. 

 

Без другите няма Аз,

без другаде няма тук,

Аз съм другите,

тук е там,

както вътре, така и вън,

както горе, така и долу,

черното се нуждае от бяло,

смъртта интегрира фокуса с фона, 

придава контекст на текста.

 

В корените си всичко е

магическа илюзия, 

приказна игра,

сън за себепознание, 

а ти си Вселената оглеждаща се в себе си

от милярди гледни точки, точки, 

които идват и си отиват, 

така че гледката да е винаги нова.

Не питаш за полза, 

нито за смисъл, 

танцът се танцува 

заради самия танц.

 

Това е то

и аз съм него, 

и ти си той,

а той е него,

както и онова

и той е той, 

а и тя е 

и то е това.