Patrizzia (Надежда Ангелова)
2249 18478
16 jul 2024, 15:24

Така съм само някакво си тяло 

  Poesía » Filosófica
174 3 5

Не спя отдавна вече. И не искам,
за мен не съществува сбъднат сън,
обличам таралежовата ризка.
Душата вътре, а бодлите – вън.

Бодлите ли? С лице са, а и с име,
не ги подрязвам. Нека да растат.
За ласка ли си, ветре, тъй петимен,
че долетя в бодливия ми свят?

Не ти е нужен! Тук живеят луди,
повярвай ми! Не го е Бог създал.
Не те очаквах, даже ме учуди.
Не смей към мене да изпитваш жал!

Сърцето ми за миг да се възрадва,
хиляда нощи мракът ще сълзи...
Съдбата ми, мой ветре, тя е брадва,
а дните ми – посечени брези...

Крилат си и лети, лети далече,
не ме обичай! Никоя съм знай,
бодличките броя си всяка вечер,
не спя – да не сънувам в ада рай.

Събудя ли се, много би боляло,
смъртта ми би била приятел пръв.
Така съм само някакво си тяло –
бодящо и избодено... До кръв...

 

 

© Надежда Ангелова Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря ви! 💜
  • Без коментар!
    Но ще ми стигнат сили за едно:браво!👏
  • Подостри бодлите, Наде, така както ти е остро перото за писане и не позволявай да те бодат! Много хубав стих, отива в "любими"!
  • Да имаш таралежена душа, въобще не е лесно... Таралежите са с по едно сърце,но даряват го на всеки, твърде често, без условие и без сълзи. Връщат им го, сритано , по нечовешки, да го носят им тежи, сякаш любовта е просто свещи, восък от кандило,претопил се във сълзи...
  • Хей, бодливко, важното е, че бодлите са вън и пазят душата! А твоята е богата, много богата!!!
Propuestas
: ??:??