Така съм само някакво си тяло
Не спя отдавна вече. И не искам,
за мен не съществува сбъднат сън,
обличам таралежовата ризка.
Душата вътре, а бодлите – вън.
Бодлите ли? С лице са, а и с име,
не ги подрязвам. Нека да растат.
За ласка ли си, ветре, тъй петимен,
че долетя в бодливия ми свят?
Не ти е нужен! Тук живеят луди,
повярвай ми! Не го е Бог създал.
Не те очаквах, даже ме учуди.
Не смей към мене да изпитваш жал!
Сърцето ми за миг да се възрадва,
хиляда нощи мракът ще сълзи...
Съдбата ми, мой ветре, тя е брадва,
а дните ми – посечени брези...
Крилат си и лети, лети далече,
не ме обичай! Никоя съм знай,
бодличките броя си всяка вечер,
не спя – да не сънувам в ада рай.
Събудя ли се, много би боляло,
смъртта ми би била приятел пръв.
Така съм само някакво си тяло –
бодящо и избодено... До кръв...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
