Ти мина през сърцето ми с ботуши подковани
1.5K
0
0
Когато чух заглавието, си помислих:"Подкован ли? Конете ги подковават."
Сещате се за кое животно става дума. Не! Не онова от обора на дядо Ви, а
за черното конче от емблемата на "Ферари". То препуска сред пустинята ,
извисяващо се гордо и неподвластно на нищо и на никого, а след него остава само облак прах.
В паметта ми са се запечатали моменти, наподобяващи порива на черно
то конче сред пустинята. Колко подължава този спомен? Защото има часове , които просто отлитат. Не, това са секунди , продължаващи цяла вечност.
Виждали ли сте как умира птица? Гордостта я напуска бавно, а в мъртвите
й притворени зеници с хищни пръсти се вкопчва смъртта. Но тя се бори
дивно за лъч едничък, за капка светлина. Прощава се с простора, в синьото небе потъва с последен зов. Ти виждал ли си как умира птица, ранена
смъртно, как се бори тя, а в мъртвите , притворени зеници бавно настанява
се смъртта. Но в опита си да удължи своето съществуване, пробужда към живот цели отминали години. Защото, когато сме лице в лице със смъртта,
съзнанието ни намира във волята си за живот сила да победи илюзията , да проължи времето.Как иначе да си обясним , струващото ни се забавено време.
Но в нашия кратък живот, съдбата ни е дала една утеха - паметта. И докато човек може да си спомня за дирята, оставена от подкованото конче,
клетото човешко сърце никога не ще се почувства самотно.
Сещате се за кое животно става дума. Не! Не онова от обора на дядо Ви, а
за черното конче от емблемата на "Ферари". То препуска сред пустинята ,
извисяващо се гордо и неподвластно на нищо и на никого, а след него остава само облак прах.
В паметта ми са се запечатали моменти, наподобяващи порива на черно
то конче сред пустинята. Колко подължава този спомен? Защото има часове , които просто отлитат. Не, това са секунди , продължаващи цяла вечност.
Виждали ли сте как умира птица? Гордостта я напуска бавно, а в мъртвите
й притворени зеници с хищни пръсти се вкопчва смъртта. Но тя се бори
дивно за лъч едничък, за капка светлина. Прощава се с простора, в синьото небе потъва с последен зов. Ти виждал ли си как умира птица, ранена
смъртно, как се бори тя, а в мъртвите , притворени зеници бавно настанява
се смъртта. Но в опита си да удължи своето съществуване, пробужда към живот цели отминали години. Защото, когато сме лице в лице със смъртта,
съзнанието ни намира във волята си за живот сила да победи илюзията , да проължи времето.Как иначе да си обясним , струващото ни се забавено време.
Но в нашия кратък живот, съдбата ни е дала една утеха - паметта. И докато човек може да си спомня за дирята, оставена от подкованото конче,
клетото човешко сърце никога не ще се почувства самотно.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Марго Комитова Todos los derechos reservados
