Ти мина през сърцето ми с ботуши подковани

16.06.2005 г., 23:34 ч.

Поезия

1288 0 0

Когато чух заглавието, си помислих:"Подкован ли? Конете ги подковават."
Сещате се за кое животно става дума. Не! Не онова от обора на дядо Ви, а
за черното конче от емблемата на "Ферари". То препуска сред пустинята ,
извисяващо се гордо и неподвластно на нищо и на никого, а след него остава само облак прах.
В паметта ми са се запечатали моменти, наподобяващи порива на черно
то конче сред пустинята. Колко подължава този спомен? Защото има часове , които просто отлитат. Не, това са секунди , продължаващи цяла вечност.
Виждали ли сте как умира птица? Гордостта я напуска бавно, а в мъртвите
й притворени зеници с хищни пръсти се вкопчва смъртта. Но тя се бори
дивно за лъч едничък, за капка светлина. Прощава се с простора, в синьото небе потъва с последен зов. Ти виждал ли си как умира птица, ранена
смъртно, как се бори тя, а в мъртвите , притворени зеници бавно настанява
се смъртта. Но в опита си да удължи своето съществуване, пробужда към живот цели отминали години. Защото, когато сме лице в лице със смъртта,
съзнанието ни намира във волята си за живот сила да победи илюзията , да проължи времето.Как иначе да си обясним , струващото ни се забавено време.
Но в нашия кратък живот, съдбата ни е дала една утеха - паметта. И докато човек може да си спомня за дирята, оставена от подкованото конче,
клетото човешко сърце никога не ще се почувства самотно.

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.