Освен студът и вятърът навън,
освен реката от тегла човешки
през мен минава – сякаш е насън
и образът ти – близък и далечен. 
Събужда нежност, лирика, любов,
а после с ръкава ги изтрива
и бодва ме под лявото ребро.
Какво се случи? Вятър в пустиня...
Но образът ти все пред мен стои 
с всичките си слабости човешки.
Така е, но сме хора аз и ти
и грешките ни също са човешки. 
И пак се ражда онзи стих изгубен,
и дъх поема си и казва пак: 
"Нищо не изчезва, само се преобразува".
Върни си го – ти знаеш как!