Тихо падат капки от свода небесен,

тихо идваш до мен унесен.

Сякаш чул си нежна песен,

сякаш изгаряш бесен.

Тихо сияе луната омайна.

Коя жена слушаш незнайна?

Коя с моето име наричаш?

Коя вместо мен „обичаш”?

Тихо идва изгревът – пак смешен,

а ти безутешен

Моето име изричаш...

Нима още отричаш,

че още мен желаеш,

че за друга нехаеш?

Заместител мой ли намираш

или пак тихо умираш?

Но аз сянка прозрачна,

образ от снимка,

портрет,

тялото – рамка прегръщаш,

насън при мен се връщаш.

...

За теб глуха и няма оставам

и бършеш сълза след сълза...

...

Тихо падат капки от свода небесен.

Загуби любимата жена

и, вперил поглед в тишината унесен,

гаснеш бавно... Убит в самота.