Шумът на тишината ме убива.

Тя пропива моят ум и моите сълзи.

И пак съвсем сама, затворена в кутия, 

усещам тази силна празнота... 

Заобиколена от любов и весели сърца, 

а мойто сякаш е сковано в лед непробиваем, айсберг от лъжа. 

Кога ли ще намеря аз ключа да се освободя от оковите на своята тъга,

да изляза от оназ килия и да усетя светлина. 

Нима не заслужавам дори и мъничка искра?

Може и да вярвам аз в това, но тайно се надявам,

Вселената да ме спаси и с топъл лъч да озари сърцето, което тъне в мрак и глухота.