Клиничният (Андрей Георгиев)
5 10
22 ago 2024, 21:48

Тишина 

  Poesía » Del paisaje, Filosófica
161 2 4

Колко е тихо. Колко са тихи
мисли и чувства, и хора;
хора без чувства и хора без мисли,
свят без стени и подпори.

 

Бездни, простиращи поглед сиротен,
блъскат крила във скалите,
камък по камък човъркат живота,
после с трупа му отлитат.

 

Свели глави, сиви облаци шепнат,
давят се думи в пороя,
удрят земята с тъга мимолетна.
Връщане няма нагоре.

 

Хора без мисли. И хора без чувства.
Търсещи нещо човешко.
В живота с наивна надежда препускат
и в края му чак се пресрещат.

 

Виж как самотно замлъкнал светът е,
ехо далечно кънти.
През бездните вечни, кръстосващи път със
безмерно смразени съдби.

 

Колко е тихо... Чуй колко е тихо.
Нима може друго да е?
На гроба не цвят, а мълчание ситно
ще расне. За вечност поне.

© Андрей Георгиев Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Накрая остава само тишината. И тя ни е напълно достатъчна.
  • Какво сме учили, че абсолютната тишина е във вакуумна среда, т.е. при липсата на живот. Почнеш ли да чуваш тишината...
    Хареса ми!
  • Анализите ти са ми любимите анализи, не знам какво друго да кажа. Благодаря ти!
  • Много умело демитологизираш идеята за тишината и се противопоставяш на всеобщото разбиране, в повечето случаи, за нея - в стихотворението тя не се обвързва със спокойствие, интимност и уют, а с точно обратното - тя е грешна, предизвиква безпокойство и заедно с дискретния назидателен тон водят до усещането, че тишината е евфемизъм, под чийто полупрозрачен купол всъщност лежи смъртта. Смъртта на човека. Брилянтна работа!
Propuestas
: ??:??