Тишина
Колко е тихо. Колко са тихи
мисли и чувства, и хора;
хора без чувства и хора без мисли,
свят без стени и подпори.
Бездни, простиращи поглед сиротен,
блъскат крила във скалите,
камък по камък човъркат живота,
после с трупа му отлитат.
Свели глави, сиви облаци шепнат,
давят се думи в пороя,
удрят земята с тъга мимолетна.
Връщане няма нагоре.
Хора без мисли. И хора без чувства.
Търсещи нещо човешко.
В живота с наивна надежда препускат
и в края му чак се пресрещат.
Виж как самотно замлъкнал светът е,
ехо далечно кънти.
През бездните вечни, кръстосващи път със
безмерно смразени съдби.
Колко е тихо... Чуй колко е тихо.
Нима може друго да е?
На гроба не цвят, а мълчание ситно
ще расне. За вечност поне.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Андрей Георгиев Всички права запазени
