Тишината тихо ми зашептя...
Много дълго пътувах натам,
един живот едва ми стигна,
но струваше си, вече знам,
мечтата от съня си да сбъдна...
В средата на древна пустиня,
до край напрегнал сетивата,
след толкова много събития,
дойде мигът да чуя тишината.
И онзи проклетник, вятърът,
разбиращо до мене утихна,
дъх върху ми затаи и луната,
палаво, без звук им се усмихнах...
А нежна и пясъчна, по детски дочакана,
тишината тихо ми зашептя,
тихо шепти ми думи мечтани,
шепти ми,
шепти ми...
шепти...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Стефан Николов Todos los derechos reservados
