Замина си!...
С обещаващ пламък ме погледна,
но...
Издъхна кротко в треперещите ми ръце...
свирепа мълния душата ми прониза -
превърна във въглен нараненото сърце...
Но докато въгленът в пепел се превърне,
ще бъдеш жив!...
Защото помня твоите слова!
Защото мъдрост ти ми даде.
Любов и жалост към всички същества.
Доказваше ми, че животът е прекрасен.
Кажи ми, как да вярвам в това?
Не, не мога!
И не искам да повярвам -
дните са студени без твойта топлина...
Но докато пепелта с пръстта се слее,
ще търся вечно твоята звезда,
ще бродя дълго в небето...
Защото те обичам!
Липсваш ми сега...