Заспивах неведнъж със сълзи на очите.

Не ме обвинявай!

Сънувах ви как двамата вървите.

Не ме съжалявай!

Намерих пътя да се справя с болката и да простя

на него, на теб, дори те имам за приятелка.

Намерих сили да се преборя с трудностите, но защо е все така?

Пред очите ми вървите двамата, отново хванати ръка в ръка.

Предполага се, че ще ми мине,

имам зад гърба си много тъжен стаж.

Болката, дори и силна, ще премине,

трябва ми само кураж.

Ще разбият пак на прах мечтите ми

последните минути до смъртта.

Остана само прах в очите ми,

прах... ах, колко прах и самота.

Сълзите ме обезличиха много,

не съм аз същата жена.

По бузите ми капеше отрова,

да, отрова, накарала ме да желая аз смъртта.

Неведнъж опитах да се справя,

да простя на тебе и на него, да си върна смелостта,

но как да не ме боли?

Мислиш ли, че някога ще ви забравя? Мислиш ли, кажи?