28 nov 2025, 16:35

Топлата снежинка

131 0 0

Ето ги хората всеки бърза

гледа сърдито, мрънка си под носа

за обувките, които ще се намокрят

за студа, който е днес.

 

Сърдити са за снега, който започва

за това, че ще има лед и става опасно,

с цялата тази киша, която ще донесе той.

 

Свили се в свойте палта и якета

и бързат ли, бързат,всеки в своя забързан свят.

 

И някъде там,

между цялата суматоха от хора,

детенце едно,сякаш напълно само

със скъсани обувки,

със тъничко яке,

сякаш изолиран от студа,

протегнало голи ръце и втренчило поглед

в снежното небе.

 

И сълзи капят от очите му

и говори си то,говори си-

една година измина,

сираче остана миналата зима.

 

В денят, в който започнаха първите снежинки.

Прекара го над майчиният гроб

и колкото мъничко ,все още дете,

от онзи ден забрави какво е детство.

 

Беше трудна година, а е само първата.

Животът му така е бил предначертан,

баща във война да загуби,

дори няма спомен за него, а не след

дълго майка му завинаги заспала,

в последната му щастлива ,първа зимна нощ.

 

И ето го сега тук стои, плаче и знае, че

напълно само е на тази земя

и желае Бог да го прибере,

да бъде нечие дете, а не сирачето от пътя.

 

Гледайки снежинките, си представя,че майка му ги изпраща, защото знаеше колко обичаше ги единственият и син до миналата година, и как падайки върху лицето му, си представя, че тя го гали.

 

А сега тази бяла красота му носи само болка, мъка и тъга.

 

В следващият миг някоя сърдита леля виква го по име и размахва му пръст.

Тя не иска гледа болни деца, носи цветя, дава му ги и му нарежда да побърза, защото не ѝ се занимава с това,и го хваща силно за премръзналата ръка и го дърпа след себе си.

 

И ето една сълза търкулва се последно и оставя невидима следа.

 

Сякаш не е бил тук, сякаш никой дори не го забеляза малкото момче, което в този ден в началото на зимата, може би цял живот ще му носи болка и спомен за майката която няма да го види как пораства.

 

Майката, която няма да купи нови ръкавици или дебело яке нито подходящи обувки, майката, която толкова силно го е обичала.

 

Виждам как сред тълпата хора те се изгубват и сякаш на никой не му прави впечатление за тази гола главица, червените очи и премръзнал нос.

 

Никой не вижда мъката му, която е като огромен облак над главицата му в този иначе красив, снежно-зимен ден.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Амира Омар Todos los derechos reservados ✍️ Sin IA

La obra participa en el concurso:

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...