Цял живот търсих нещо изгубено,
нещо убито преди толкова време,
някакво подаръче, пламъче срутено
под тежестта на незнайното бреме.
 

Представях си нежност непозната
и лице, осветено сред тъмнина,
и завист... непозната на Земята,
и свят потънал в една сълза...

Представях си, постоянно сънувах
нещо, което вече го няма,
крачка по крачка света пропътувах
за цел, надежда може би желана.

Скитници като мене виждах,
много през мен преминаваха
и с техните лица се сливах,
докато очите им тук оставаха.

Света обиколих и не го открих
загубено в небето или под водата,
надеждата напуснах и продължих
да се скитам без цел по Земята.

И тогава... ето го, стои до мен!
Мечта бленувана, сетна подкрепа,
нощ ,преминала някакси в ден,
това е моята сенчица клета...