Изсъхна листото, което кръстих с твоето име,

есенният вятър го пое в косите си нежни.

Леко и тихо като в сън го отвя и скри се,

с него и твоите мили, живи надежди.

Питаш:

Това ли е на любовта ни края?

Убива ли есента слънцето

или пак пълно е напролет?

Ще те целуне по бузките

в тананикащ полет.

В косите ти танц ще изиграе

и пак ще се пъхне в очите.

В морето ти да повитае

и да съживи ни мечтите.

Не питай:

 Дали това е на любовта ни края?

Радвай се на ръждивата есен.

На блогородната смърт.

Която напролет с песен

ще напълни нашата гръд.