Към химикалката протягам пак ръка, но не зная за какво да пиша, 

как случващото се в мене да опиша.
Разкъсан между живо и неживо, 

разкъсан между болка, самота,

чакам в моята тъмнина.
В кой от двата свята ли живея, 

защо по нея още аз милея.
Колкото и да отричам, и да пия,

не ще успея аз да скрия - на сърцето още му тежи,

споменът за момичето с зелените очи.
Бях със нея, бях щастлив, бях навън, събуждам се... беше сън.
А аз съм все така смутен в ъгъла сломен,

седейки в мисли опетнен. 

В пот облян, пак съм сам. 

Къде отиде любовта, защо ли с мен така се подигра?
А спомена, една дълбока рана изгнива,

усещам как всичко живо в менe си отива.
Опитвам да забравя, но сърцето сякаш изостава,

дори и времето не му помага.
Започвам да се чудя, има ли смисъл да обичаш и да даваш,

щом нищо ти не получаваш?
Аз знам, ще се спра, някой ден, но кога? 

Докога все така ще се връщам пак назад,
гледайки към теб и правейки се на поет. 

Искам просто очите да отворя,

глътка въздух да поема без да стена, 

сякаш аз съм в яма, искам болката в гърдите да я няма.

Ще дойде този ден, ще бъда аз добре,

но няма да е днес, утре може би, 

но сега сме аз и ти и никой не ще ни раздели...

сега сме аз и ти в моите мечти.