Към химикалката протягам пак ръка, но не зная за какво да пиша,
как случващото се в мене да опиша.
Разкъсан между живо и неживо,
разкъсан между болка, самота,
чакам в моята тъмнина.
В кой от двата свята ли живея,
защо по нея още аз милея.
Колкото и да отричам, и да пия,
не ще успея аз да скрия - на сърцето още му тежи,
споменът за момичето с зелените очи.
Бях със нея, бях щастлив, бях навън, събуждам се... беше сън.
А аз съм все така смутен в ъгъла сломен,
седейки в мисли опетнен.
В пот облян, пак съм сам.
Къде отиде любовта, защо ли с мен така се подигра?
А спомена, една дълбока рана изгнива,
усещам как всичко живо в менe си отива.
Опитвам да забравя, но сърцето сякаш изостава,
дори и времето не му помага.
Започвам да се чудя, има ли смисъл да обичаш и да даваш,
щом нищо ти не получаваш?
Аз знам, ще се спра, някой ден, но кога?
Докога все така ще се връщам пак назад,
гледайки към теб и правейки се на поет.
Искам просто очите да отворя,
глътка въздух да поема без да стена,
сякаш аз съм в яма, искам болката в гърдите да я няма.
Ще дойде този ден, ще бъда аз добре,
но няма да е днес, утре може би,
но сега сме аз и ти и никой не ще ни раздели...
сега сме аз и ти в моите мечти.
© Ивайло Дамянски All rights reserved.