Триптих: Вечност

 

Триптих: Вечност

 

1. Вечност

 

Три дни бурята ревеше,

на четвъртият – престана...

Черна птица с грак кръжеше

над Гневът на Океана...

 

Сякаш Времето бе спряло

не уверено самото:

о́ще в своето Начало,

много и преди Живота...

 

Господи,защо когато:

с Бащина любов, без корист,

си населил с нас Земята

си избрал и тази орис –

 

да не ни дадеш за Времето

сетива́ за същността му!?...

С Вечността ли са проблемите?...

Тя ли е реална само?...

 

И́ли сме́ си я измислили

(а дори и тебе,боже!?...)

за това, което смислено

да се обясни не може...

 

Никога обаче няма

тайната ѝ да ни кажеш –

недолюбвани останали

без да я докоснем даже!...

 

А твърдим, че е безкрайно

Времето, неразбираемо–

щом Вселенната му тайна

е за нас непознаваема....

 

Може в някаква пролука

гравитацията някак

да е минала от тука

в път оказал се по-кратък!...

 

А когато в урагана

Времето измамно спира,

Боже, твоята забрана

ли в Стихията прозира!?...

 

2.Урагана

 

– Слънцето!?... И то изчезна...

Черни облаци извиха,

Океанът стана бездна –

хоризонтите се скриха...

 

Биеха вълните с ярост

и прехвърляха през борда...

... Атмосферата във цялост

бе и величаво-горда,

 

но стихийно да е пълна:

– вятър метна пелената

и маяците погълна

без да бърза във мъглата...

 

Ураганно се завърна,

но без отговор да носи –

и Животът ни превърна

само в бездна от въпроси...

 

Ослепя и Океана

заедно със бреговете –

мръкна се, а беше рано

за Нощта на ветровете...

 

Но със вярата в компаса

носехме се в Урагана,

с някаква „критична маса“ –

на надежда упована......

 

В тези три, безкрайни сякаш,

дни се взирахме нахалост,

що́то  Демони ли чакаш –

Ураганът трупа ярост...

 

3. Скалата

 

Но във тия денонощни

вахти, блъскани с вълните:

вярата ни беше о́ще

с фаровете по скалите...

 

А когато пък  угаснат

те съвсем необяснимо –

знаем колко е опасна:

Нощната Скала незрима!...

 

... Тъй дочакахме накрая

утро със проблясък ярък...

– От стихиите в Безкрая

с гравитация в подарък...

 

... Вдигна вятърът мъглата,

всички облаци разнесе –

ка́кто в езеро, с водата,

пак се залюля унесен...

 

И видяхме чак тогава:

колко близо бе Скалата,

част от нея се подаваше,

другата бе – под водата...

 

Просто бе великолепна:

и красива, но зловеща!...

По водата лъч просветна –

фар премигваше отсреща...

 

А Скалата се родее

с Вечността по бреговете,

но и с гибелта от нея

се гордеят ветровете...

 

С Времето е тя връстница

и щом вдигне се мъглата

там онази черна птица

вече чака на Скалата...

 

А пък на върха, най-горе,

брулена от бури, хали

има къща... В нея  хора –

никога не са живяли...

 

От Творението о́ще

диви Ветрове там веят –

някога, предимно, но́щем,

спира Вечността до нея...

 

Уморена от Безкрая

тя замислено присяда

и до сутринта остава

вгледана във Необята...

 

После грабва всички хали

и Стихиите пона́ся:

фаровете да разпали,

и́ли пък да ги уга́ся...

 

Времето неумолимо

там в космичната си памет

си „тече“ необяснимо...

А огньо́ве трайно мамят...

 

Ве́кове́ безброй и е́то –

вечно се виши́ Скалата,

дръзко в порив към небето,

но и с „корени“ в Земята...

 

И почти недоловимо

– ураганите с водата –

ваят обазът ѝ фино

и променя се Скалата...

 

... А с метафора за Вечност

тя изкача от мъглата

и дори не е далече –

стига да подухне вятър...       

 

19.12.2019.