20.12.2019 г., 9:26

Триптих: Вечност

906 0 1

 

Триптих: Вечност

 

1. Вечност

 

Три дни бурята ревеше,

на четвъртият – престана...

Черна птица с грак кръжеше

над Гневът на Океана...

 

Сякаш Времето бе спряло

не уверено самото:

о́ще в своето Начало,

много и преди Живота...

 

Господи,защо когато:

с Бащина любов, без корист,

си населил с нас Земята

си избрал и тази орис –

 

да не ни дадеш за Времето

сетива́ за същността му!?...

С Вечността ли са проблемите?...

Тя ли е реална само?...

 

И́ли сме́ си я измислили

(а дори и тебе,боже!?...)

за това, което смислено

да се обясни не може...

 

Никога обаче няма

тайната ѝ да ни кажеш

недолюбвани останали

без да я докоснем даже!...

 

А твърдим, че е безкрайно

Времето, неразбираемо

щом Вселенната му тайна

е за нас непознаваема....

 

Може в някаква пролука

гравитацията някак

да е минала от тука

в път оказал се по-кратък!...

 

А когато в урагана

Времето измамно спира,

Боже, твоята забрана

ли в Стихията прозира!?...

 

2.Урагана

 

– Слънцето!?... И то изчезна...

Черни облаци извиха,

Океанът стана бездна

хоризонтите се скриха...

 

Биеха вълните с ярост

и прехвърляха през борда...

... Атмосферата във цялост

бе и величаво-горда,

 

но стихийно да е пълна:

вятър метна пелената

и маяците погълна

без да бърза във мъглата...

 

Ураганно се завърна,

но без отговор да носи –

и Животът ни превърна

само в бездна от въпроси...

 

Ослепя и Океана

заедно със бреговете

мръкна се, а беше рано

за Нощта на ветровете...

 

Но със вярата в компаса

носехме се в Урагана,

с някаква „критична маса“

на надежда упована......

 

В тези три, безкрайни сякаш,

дни се взирахме нахалост,

що́то  Демони ли чакаш

Ураганът трупа ярост...

 

3. Скалата

 

Но във тия денонощни

вахти, блъскани с вълните:

вярата ни беше о́ще

с фаровете по скалите...

 

А когато пък  угаснат

те съвсем необяснимо

знаем колко е опасна:

Нощната Скала незрима!...

 

... Тъй дочакахме накрая

утро със проблясък ярък...

– От стихиите в Безкрая

с гравитация в подарък...

 

... Вдигна вятърът мъглата,

всички облаци разнесе

ка́кто в езеро, с водата,

пак се залюля унесен...

 

И видяхме чак тогава:

колко близо бе Скалата,

част от нея се подаваше,

другата бе – под водата...

 

Просто бе великолепна:

и красива, но зловеща!...

По водата лъч просветна

фар премигваше отсреща...

 

А Скалата се родее

с Вечността по бреговете,

но и с гибелта от нея

се гордеят ветровете...

 

С Времето е тя връстница

и щом вдигне се мъглата

там онази черна птица

вече чака на Скалата...

 

А пък на върха, най-горе,

брулена от бури, хали

има къща... В нея  хора

никога не са живяли...

 

От Творението о́ще

диви Ветрове там веят –

някога, предимно, но́щем,

спира Вечността до нея...

 

Уморена от Безкрая

тя замислено присяда

и до сутринта остава

вгледана във Необята...

 

После грабва всички хали

и Стихиите пона́ся:

фаровете да разпали,

и́ли пък да ги уга́ся...

 

Времето неумолимо

там в космичната си памет

си „тече“ необяснимо...

А огньо́ве трайно мамят...

 

Ве́кове́ безброй и е́то –

вечно се виши́ Скалата,

дръзко в порив към небето,

но и с „корени“ в Земята...

 

И почти недоловимо

ураганите с водата

ваят обазът ѝ фино

и променя се Скалата...

 

... А с метафора за Вечност

тя изкача от мъглата

и дори не е далече

стига да подухне вятър...       

 

19.12.2019.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Коста Качев Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • Римите се леят като песен, метафората ми допадна. Сякаш написано на един дъх. Поздрави от мен!

Избор на редактора

Душа

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Празната

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Нека нямаш студени недели!

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Разпродажба на спомени

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Кръчма за самотници

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...