Триптих: Вечност
1. Вечност
Три дни бурята ревеше,
на четвъртият – престана...
Черна птица с грак кръжеше
над Гневът на Океана...
Сякаш Времето бе спряло
не уверено самото:
о́ще в своето Начало,
много и преди Живота...
Господи,защо когато:
с Бащина любов, без корист,
си населил с нас Земята
си избрал и тази орис –
да не ни дадеш за Времето
сетива́ за същността му!?...
С Вечността ли са проблемите?...
Тя ли е реална само?...
И́ли сме́ си я измислили
(а дори и тебе,боже!?...)
за това, което смислено
да се обясни не може...
Никога обаче няма
тайната ѝ да ни кажеш –
недолюбвани останали
без да я докоснем даже!...
А твърдим, че е безкрайно
Времето, неразбираемо–
щом Вселенната му тайна
е за нас непознаваема....
Може в някаква пролука
гравитацията някак
да е минала от тука
в път оказал се по-кратък!...
А когато в урагана
Времето измамно спира,
Боже, твоята забрана
ли в Стихията прозира!?...
2.Урагана
– Слънцето!?... И то изчезна...
Черни облаци извиха,
Океанът стана бездна –
хоризонтите се скриха...
Биеха вълните с ярост
и прехвърляха през борда...
... Атмосферата във цялост
бе и величаво-горда,
но стихийно да е пълна:
– вятър метна пелената
и маяците погълна
без да бърза във мъглата...
Ураганно се завърна,
но без отговор да носи –
и Животът ни превърна
само в бездна от въпроси...
Ослепя и Океана
заедно със бреговете –
мръкна се, а беше рано
за Нощта на ветровете...
Но със вярата в компаса
носехме се в Урагана,
с някаква „критична маса“ –
на надежда упована......
В тези три, безкрайни сякаш,
дни се взирахме нахалост,
що́то Демони ли чакаш –
Ураганът трупа ярост...
3. Скалата
Но във тия денонощни
вахти, блъскани с вълните:
вярата ни беше о́ще
с фаровете по скалите...
А когато пък угаснат
те съвсем необяснимо –
знаем колко е опасна:
Нощната Скала незрима!...
... Тъй дочакахме накрая
утро със проблясък ярък...
– От стихиите в Безкрая
с гравитация в подарък...
... Вдигна вятърът мъглата,
всички облаци разнесе –
ка́кто в езеро, с водата,
пак се залюля унесен...
И видяхме чак тогава:
колко близо бе Скалата,
част от нея се подаваше,
другата бе – под водата...
Просто бе великолепна:
и красива, но зловеща!...
По водата лъч просветна –
фар премигваше отсреща...
А Скалата се родее
с Вечността по бреговете,
но и с гибелта от нея
се гордеят ветровете...
С Времето е тя връстница
и щом вдигне се мъглата
там онази черна птица
вече чака на Скалата...
А пък на върха, най-горе,
брулена от бури, хали
има къща... В нея хора –
никога не са живяли...
От Творението о́ще
диви Ветрове там веят –
някога, предимно, но́щем,
спира Вечността до нея...
Уморена от Безкрая
тя замислено присяда
и до сутринта остава
вгледана във Необята...
После грабва всички хали
и Стихиите пона́ся:
фаровете да разпали,
и́ли пък да ги уга́ся...
Времето неумолимо
там в космичната си памет
си „тече“ необяснимо...
А огньо́ве трайно мамят...
Ве́кове́ безброй и е́то –
вечно се виши́ Скалата,
дръзко в порив към небето,
но и с „корени“ в Земята...
И почти недоловимо
– ураганите с водата –
ваят обазът ѝ фино
и променя се Скалата...
... А с метафора за Вечност
тя изкача от мъглата
и дори не е далече –
стига да подухне вятър...
19.12.2019.
© Коста Качев Всички права запазени