За последен път съм в тази стая -

пуста, като моята душа. 

Празен е домът, но аз ридая -

оставям в него толкова неща... 

В миг се събраха двайсет години. 

Ето първите, виждам ги, те-

на пода, сред играчки любими, 

си играеха кротко с дете... 

А другите - грамади с книги

редяха пред тийнейджър с любов

и "Не се мотай, научи ги!"-

повтаряха с глас мъдро - суров. 

Ето, спомените станаха светли - 

вратата се отвори изведнъж, 

годините, от мен едва изтекли, 

въведоха във тази стая мъж... 

Почувствах дъх и нежно ухание - 

сред настъпилата тишина, 

чух пламенно мъжко признание, 

усетих докосване на жена... 

Стисна ме за гърлото тъгата

със студени, безпощадни ръце. 

Мъка, дотогава непозната, 

плисна в очите ми ранено сърце... 

Затворих вратата на празната стая. 

Взех само последната си година. 

Докъде ще стигна - все още не зная, 

че дърво без корен не може да има! 

1997 г.