Тук бе моят дом
За последен път съм в тази стая -
пуста, като моята душа.
Празен е домът, но аз ридая -
оставям в него толкова неща...
В миг се събраха двайсет години.
Ето първите, виждам ги, те-
на пода, сред играчки любими,
си играеха кротко с дете...
А другите - грамади с книги
редяха пред тийнейджър с любов
и "Не се мотай, научи ги!"-
повтаряха с глас мъдро - суров.
Ето, спомените станаха светли -
вратата се отвори изведнъж,
годините, от мен едва изтекли,
въведоха във тази стая мъж...
Почувствах дъх и нежно ухание -
сред настъпилата тишина,
чух пламенно мъжко признание,
усетих докосване на жена...
Стисна ме за гърлото тъгата
със студени, безпощадни ръце.
Мъка, дотогава непозната,
плисна в очите ми ранено сърце...
Затворих вратата на празната стая.
Взех само последната си година.
Докъде ще стигна - все още не зная,
че дърво без корен не може да има!
1997 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Калин Пантов Всички права запазени
